Тук една колежка (съблогърка де) разправя, че я било страх да има дете, защото я е страх „не толкова от грижите, които трябва да се полагат за тях. Страх ме е от това, което може да им се случи. Страх ме е, че външния свят ще ги нарани... страх ме е, че ще страдат... страх ме е, че ще ги боли... страх ме е, че ще се възползват от тях и, че ще ги нараняват... страх ме е, че могат да хванат какви ли не болести... страх ме е...”

Много исках да коментирам при нея, ама като не може там, си помислих, че имам къде да се изкажа.

Ама моля Ви се.

И мен ме е страх дали ще мога да го възпитам, но не смятам, че ще съм в състояние да го защитя от всяка неравност по пътя. Мен никой не ми е постилал пътя с рози и никой не ме е носил на бял облак през цялото време. Станала съм такава, каквато съм, благодарение на факта, че съм вървяла по пътя, падайки и ставайки, но продължавайки винаги и смело устремена напред.

Не смятам, че някой ми е длъжен да не ме наранява и да ми пази страха. Всъщност, когато съм се родила, не си спомням някой да ми е обещавал, че ще е лесно… И на по-зряла възраст сега – дори да се опитат да ми кажат, че ще е лесно и няма да боли – не знам защо не вярвам. Особено като разправят, че нямало да боли, то все боли и то в най-неподходящия момент.

Но да се върнем на децата.

Знам, че системата на образованието в момента е ужасна. Че родителите нямали време да възпитават децата си. Че по улиците се мъкнели един невъзпитани, пушещи, пиещи, друсащи се хлапета… Че не четат, че играят само на компютърни игри, че искат да пораснат бързо.

И аз исках да порасна бързо, да мога да правя, това, което някога ми беше забранено.

И знаете ли – мога да го правя сега. Да грабя от живота с пълни шепи. Да не се прибирам. Да пия, да пуша … изобщо тези три работи.

И всъщност не го правя така.

Не се унищожавам.

Защото стремейки се да порасна, освен че извоювах свободата си, се научих да бъда отговорна. Да се грижа за хората, на които държа. Да планирам всичко, свързано не толкова с мен, колкото с дъщеря ми. Да знам дали ще учи английски или ще ходи на танци.

Когато тя беше на годинка и половина, почти ми беше умряла в ръцете. Не дишаше повече от две минути. Беше си глътнала езика. Бях млада майка, не знаех какво да правя. Слава Богу, дълбоко в себе си открих инстинкт не толкова за собствено съхранение, колкото за спасение на човечето, което обичаш повече от всичко на света. Борейки се за нея, в тези две минути, осъзнах, че ако нея я няма, не искам и мен да ме има… Всичко щеше да се обезсмисли напълно. В този миг прозрях какъв е смисъла на живота. За обичаш някого толкова чисто и искрено, до болка и до гняв, до ярост, с пълната нежност и топлина, на която си способен. И всички притеснения и безсънни нощи си струват заради погледа на големите очи, който постоянно ме следи и без думи ми казва: „Мамо, обичам те.”

Не, не ме е страх, че тя някой ден ще поеме по пътя си.

А ще бъда горда, ако съм успяла поне малко да я научи да върви сама напред, да пада и да става, но пак да продължава, с охлузени колене, но със същата усмивка и двете трапчинки отстрани.

Защото децата са най-ценното ни съкровище!

 

P.S. Не са ли сладки?

Няма оправия... :-/

Поздрави

Ти какво против имаш жените всъщност? И кое не ти хареса точно?

го казвала, така е. Без тях няма живот за нас. Да са ни живи и здрави.

нема лошо аз само да коментирам че ми стана смешно

КОЛЕЖКА=СЪБЛОГЕРКА

-
а за децата не знам много но като почна да разбирам за кво иде реч, ще ви кажа

Всъщност децата са наша проекция в бъдещето, както и да го въртим и сучем в крайна сметка като остареем виждаме себе си в тях. Аз имам две и ако не живеех в българия, а в някоя по - нормална държава щях да имам поне още две. То всъщност това е единственото материално нещо за което човек си струва да живее реално. Всичко друго е толкова преходно и ненужно, че няма значение към момента. В това да отгледаш децата си и да ги научиш на нещо има смисъл с който да запълниш живота си. Търсенето и достигането на други цели е просто част от това и няма такъв заряд, както отглеждането на децата.

Имаш дъщеричка:))))))))) Страхотно е :))))))) Да ти е жива и здрава:))) И помни "Децата се нуждаят най-много от нашата любов, когато изглежда най-малко я заслужават"....

Разчувства ме. Тази година си поставям за цел и аз да легна да си направя поне едно.

Не знам вече колко пъти са ми омеквали коленете при случила се беда с децата ми. Много се тревожех, ужасно беше, така треперех до преди три години, вървях до тях постоянно, навсякъде бяхме заедно, но вече съм се поотдръпнала, знам, че те имат право на собствен въздух, на необсебено лично пространство, имат право да са сами, не искам да ги правя зависими. Дори и съвсем неволно - от любов и грижа. Никак не е лесно да си майка, но си струва. Струват си милионите мигове на смях и радост, и страх, и ужасна тревога,и безутешен плач.


И - децата винаги имат нужда да знаят, че са обичани, винаги - да са сигурни,че си имат приятел в лицето на мама.
Децата не се досещат, че ги обичаме - те искат да чуят. Да усетят. А така е и с възрастните в повечето случаи.

кофти, ама е баш това ...
винаги има за какво да се страхува човек. Света винаги ще е изпълнен със рискове. Слаб си, ако това те спира ...

странно малко, защото тя не прави впечатление на слаб човек ...

Ех, Outfaced, не дебни и колежките, моля те :-Р

Ти все с нещо ще ме изненадаш и тази вечер ми е за втори път. Седя си пред компютъра и си се смея, че чак сега улавям някои неща, а като си помисля, че съм закъсняла с пожеланията :))). Но няма да се впускам в подробности, да ми се смее целия блог сега.
Бъди много щастлива с твоята дъщеричка и с момчето, което те вдъхновява напоследък и изпълва със смисъл живота ти :).

Във "Време да се живее, време да се мре" момичето отвръща на аргумента на нежелаещия по време на война деца мъж - ако само гадовете имат деца то кой ще гради след войната? нали ние трябва да научим децата си как трябва да бъдат нещата. Разбира се перифразирах твърде фриволно.