Заради едно писание на Тревистозелена

Всъщност от тази гостенка всички неизменно и под някаква форма се страхуват. Други просто пренебрегват съществуването й като факт. Но пак идва ден, в който трябва да се сблъскаме с нея и да я преодолеем.

Или смъртта.

Въпросът за смъртта се задава непрекъснато. А страхът от смъртта е естествен за човека. Това не е страх, който побеждава в ежедневието. Напротив, идеята за смъртта ни кара да живеем по-живо, да се радваме на малките и дребни неща в живота.

Странното е, че смъртта от екрана, която ни залива всекидневно, не се приема като реалност имаща пряко отношение към всеки от нас. Типичната реакция на защита е нейното неприемане – “ на всеки може да се случи, но не и на мен”. Защото всички си вярваме, че сме безсмъртни.

Според научната литература, страхът от смъртта има няколко източника. Първият е нарцисизмът у всеки, т.е. невъзможността да се приемат неизбежните ограничения на живота от смъртта. Или чувството за изключителност, че "аз не съм като другите". В много случаи това е вярно, но не и по отношение на смъртта.

Втори източник е необходимостта от контрол. Митът за възможността и необходимостта от пълен контрол над случващото се е несъвместим с идеята за смъртта. Нея не можеш да поръчаш за определена възраст, за определен ден. Мисълта за това, че смъртта може да настъпи във всеки един момент от живота, се струва на съвременния човек, привикнал да планира всяка минута, съвършено неуместна. Тя го лишава от необходимия контрол, от чувството, че всичко се движи по план.

Трети източник на страх от смъртта е  отсъствието на цели и смисъл в живота.

Четвърти източник е самотата, социалната изолация и разделение на хората – неизбежна цена за индивидуализма и конкуренцията.

Пети източник на страха е непреработеният и неинтегриран опит от сблъсъка с нея. Всеки от нас има личен опит от срещата със смъртта – това е първата мъртва птичка намерена в детството, смъртта на любимо животно, на възрастен роднина, нещо случайно видяно, дочуто... А да се говори за смъртта не е прието. Всеки сам някак преодолява първата си среща с нея. Понякога резултатът от тази среща продължава да съпътства човека през целия му живот.

Страхът се преодолява лесно. Само трябва да откриеш източника му, или източниците, защото между тях може да има натрупване или преплитане. И да се намери баланс. Всички страхове се борят по този начин.

***

Попадна ми едно есе на Блага Вълчева е особено интересен опит да се опише преодоляването на смъртта:


РАЗЦЪФНА ЦВЕТЕТО, КОГАТО ГО ОТКЪСНАХ...

"Разцъфна цветето, когато го откъснах -
ликуваше, че от безкрая на полето
тъкмо него бях избрал".

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега помисли какво изпитваш, докато произнасяш тази дума. Изненада? Любопитство? Тъга? Болка?... или пък... Решимост? Ярост? Непримиримост?...

Понякога дори щастие и радост. След всички тези ясно изказани емоции колко много тръпки не можеш да назовеш, колко неясни чувства те завладяват дори и за миг. И всеки човек поне малко или поне за малко се страхува, а при повечето хора това е преобладаващото чувство.

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега опитай да премахнеш чувството на страх... смърт... смърт.

Не можеш и то те обзема с пълна сила, постепенно измества всички останали емоции, предизвикани от шепота на думата. Страхът се превръща в паника.

Паниката сковава душата и кара тялото ти да трепери неудържимо.

Страхът от смъртта е неотменим екзистенциален страх. Той не е страх от нещото, а от нищото. И смъртта е нищо, тъй като човекът поставя в тази графа всичко, за което незнанието е повече, отколкото знаенето. Той избягва да мисли за смъртта, а я осмисля като нещо, което се случва на другите. Това е нетрайна илюзия и един ден човек неотменимо разбира, че никой няма да умре вместо него. Знаейки това, защо да се страхува? Защо да не мисли за себе си като за еднократност и уникалност? Защо това да не предизвика чувство на задоволство?

Подобно на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Едва след като е откъснато, започва да преживява своята уникалност... различна е вазата, в която ще умре; различен е човекът, който ще го помилва, усмивките, които ще предизвика; важна е срещата, която ще спаси или беднякът, който ще го продаде, за да се нахрани. Тази смърт единствено може да сбъдне неговата неповторимост. След смъртта цветето сбъдва значимостта си и се превръща в необходимост.

Така и човекът по своя екзистенциален път търси своята значимост и постоянно се опитва да "изкрещи" уникалността си. Но този път води до вечния шепот... "Човекът е битие към смъртта" според Хайдегер. Тя е тунелът, до който неотменно ще стигне. Смъртта е тунелът до вечното узнаване и абсолютното познание. Път, в края на който човекът ще се откъсне от неспокойното търсене и ще постигне хармония. Но за да го достигне, той трябва да преодолее страха си от опасния шепот и да превърне разяждащото чувство в тържество за душата и тялото.

Сега опитай де шепнеш думата смърт... смърт... смърт. Нека това разцъфне усмивка на лицето ти. Нека този шепот предизвика щастие от това, че тъкмо ти си призван да узнаеш и тържествуваш.

***

И накрая нека не забравяме, че животът винаги продължава. Дори и без нас. Но най-важното е какво оставяме зад себе си.

Да умреш понякога не е толкова страшно, колкотода живееш, не мислиш ли...?

И все пак си права..."Но най-важното е какво оставяме зад себе си".

За мен да живея е изключително удоволствие. Със сигурност знам, че смъртта - въпреки че съм се сблъсквала с нея и на петте нива - е много много далеч като страх. Знам, че съществува, знам, че някой ден, ще дойде моя ред, но не вярвам в нея.

Аз съм от тези - безсмъртните :-Р

Горното - за "знам" и "вярвам" - беше философска трактовка.

през последните години видях колко невероятно крехко е човешкото тяло.всяка една секунда хиляди неща могат да го отнесат и да останем без него.което значи,че ще умрем.не ме е страх точно от смъртта,а от невъзможността със сигурност да говоря за бъдещето,да го "виждам" без да имам "едно наум".

от смъртта на хората които обичам.Защото умирайки, за теб всичко свършва. А когато ги няма обичаните ти, живееш с болката.

това е страх, който аз никога няма да преодолея. В гранична ситуация, т.е. при такава опасност, само мисълта за нещо подобно вади сълзи от очите ми.

...и за твоя текст и за есето, което си добавила. силни са...даже много. и не само заради темата, разбира се. признавам, че ги прочетох още преди няколко часа и ми се прииска да пусна коментар, обаче нищо смислено не успях да формулирам от преплетените ми мисли. май и сега е така:)
но мога да допълня нещо. преди години ми беше направило впечатление едно твърдение, което за съжаление не помня чие е (от лекция по философска антропология - или екзистенциалист или психолог, но щом не съм запомнила името, явно не е било на някой от любимите ми:) ). та то беше, че през живота си човек има три периода, през които наистина се замисля за смъртта - през съзряването си (12-15г), около 30-тата си година и в дълбока старост. през останалото време само твърди, че е наясно с крайната си природа, но някак отказва да задълбочи мисленето си натам. обосновката беше общо-взето логична, защото наистина тези периоди от живота ни предразполагат по някакви причини да "свалим картите" на масата и честно към самите себе си да поразгледаме обстановката наоколо. но пък...знам ли...изглежда малко наивно мисленето за смъртта да се определя единствено от възрастта. ако сега съм на 24 и мисля за смъртта, то значи ли, че само се заблуждавам, че мисля сериозно?
това просто ми хрумна, понеже разглеждаш причините за страха от смъртта... и аз си мисля, че три периода не са основната предпоставка. може би главната роля все пак се играе от чувството за някаква нестабилност в собственото съществуване (не по принцип, не някакви обобщени изводи, а просто мисъл от типа "абе, нещо напоследък не съм си подредила живота съвсем ок"). защото тогава наистина ти хрумва, че има смърт, а няма смисъл да се живее без важни за теб смисли (по принцип не вярвам в съществуването на Висш Абсолютен Смисъл, раздробявам го на малки индивидуални смисли, затова говоря в мн.ч. за смисъла)...то пак си е някаква гранична ситуация...

Има нужда да говорим и за тези неща... Като цяло съм съгласна с всичко гореизложено... И ти благодаря за есето... Хубаво е :)
Иначе и аз щях да напиша точно това, което Бамби вече е написала по-горе, а и ти -видях- го разбираш идеално- за страха ни от смъртта на тези, които обичаме, повече дори отколкото от нашата собствена...... Неизбежен страх. И мене ме влудява от време на време, и е изтръгвал немалко сълзи от очите ми...
Аз ще добавя от себе си само следното /колкото мога по-ясно и кратко ;)/- аз лично ВЯРВАМ вече абсолютно, че има нещо след смъртта ни на този свят... Че го има "онзи свят", където душите ни се завръщат, след като напуснат телата ни... И техните /безспорни/ ограничения, болки и удоволствия...
И въпреки тази си абсолютна вяра, пак се страхувам много понякога от смъртта... Когато успея да се задълбоча и да си я представя достатъчно ясно... Да я УСЕТЯ... Какво ще бъде... Че просто няма да ме има вече след това... Никога под същата форма... Никога като същия човек, който съм в момента, дори и душата ми да продължи своя живот някъде другаде... И това безкрайно много ме натъжава понякога... Боли ме... от тази мисъл... от тази представа...
Но както и да е. После успявам да изгоня тези мисли, и да се отърся от тази представа, и продължавам постарому да си гледам живота и ежедневието и да се чувствам "безсмъртна" ;)

И, да-
"Най-важното е какво оставяме зад себе си."
.....

И аз обичан живота, а свежите лимончета му придават вкус....;)
усмивки:)))))))))