Имало едно време…
Всъщност така започват приказките за деца, а това дори не е приказка за възрастни.
Та значи имало едно време… време, в което добротата била присъща на човека с цялата мекота на търпението, топлината на усмивката, нежността на прегръдката и силата на убедеността, че любовта побеждава всичко.
В това време на безвремие, човекът живеел щастливо, обграден от мечтания и добре съградени илюзии. Подреден и уреден живот, в който най-извънредното, което може да се случи, е да се разрази буря насред хубавия летен ден. Но също като лятна буря, бързо да отмине и да се завърне кристално синьото небе с нежно-рошави облачета по него.
В безвремието обаче рядко се постигат онези прозрения, до които можеш да се докоснеш единствено чрез болката и сълзите на изживения челно удар с времето. И понеже освен доброта, на човека е присъщо и онова болезнено любопитство, за което обикновено казваме, че убива котката, човекът всъщност всячески се стреми да излезе от безвремието и да остави следа във времето.
Тук няма да му казваме, че обикновено времето оставя следа върху човека, защото това е заблуда, която всеки сам трябва да открие за себе си.
Защото в безвремието цари онзи ред, който не задължително е роден от хаоса, а просто ред, в който не си задаваш сложни въпроси за смисъла на времето, защото просто не познаваш тази категория от пространството.
В следствие на онова самоубийствено любопитство обаче, когато се почувства достатъчно оттегчен от реда и спокойствието, човекът напуска безвремието, за да се изправи лице в лице със страха на времето. И колкото повече се сблъсква с него, времето, толкова повече установява, че не може да го подчини, а точно обратното, става все по-подчинен и поробен.
В наситеността на цветовете на времето обаче понякога става твърде безцветно. Тогава потъваш в тишината на нощта, в опит да останеш сам и да подредиш хаоса, който се надига в теб, но започваш да чуваш единствено звуците на счупените си мисли.
Ако пренебрегнеш доброто, се обръщаш към злото. Когато обърнеш гръб на ангела в себе си, се ражда демон.
А в някои дни ми е абсолютно безразлично дали ще ме наричат (д)рага)(л)емън или (л)юбими(д)емън. Защото нещата от живота винаги имат минимум две страни.
Внимавайте какви демони раждате в (около) себе си.
изпитание - твърдост - характер - надежда - вяра - любов
Следва период за поемане на въздух, после пак
изпитание - твърдост - характер - надежда - вяра - любов
П.П. Това, дето е "любов", не се явява ни първичен, ни вторичен полов белег. Просто е едно таквози нещо, дето ти зарежда акумулатора :)
