Някой ме беше "обвинил", че пиша тук, само когато нещо не е наред. Не е вярно. Пишех тук и когато беше съвсем наред, и когато нещо ме терзаеше. В крайна сметка спрях да пиша, защото всичко се обърка тотално. И без това постовете ми бяха разбираеми вече само за мен и ограничен кръг марсианци.

... и потънах в тишина. А наум крещях до побъркване, опитвах се да избия болката по всички възможни и няколко невъзможни начини, но не успях. Накрая се предадох - има неща, които просто трябва да се изживеят, да ги оставиш да им мине времето, мястото, емоцията, всичко... докато накрая не остане нищо. После вземаш нищото, събираш каквото намериш наоколо и правиш НЕЩО.

Днес се сбогувах с близък човек. Поредният, който отиде във вечните ловни полета отвъд видимата бариера на реалното. Не ми беше емоционално близък, просто роднина, дори не бяхме говорили от години, но въпреки това се разплаках. След 20 минути осъзнах, че често плачем не за умрелите, а за нас - живите. Защото оставаме тук с тегобите си, с нищото, с представите за нещото, с нерешените ни проблеми и непреодолимите болки.

Memento mori...

Когато някой си отиде безвъзвратно, осъзнаваш, че си искал да му кажеш толкова много неща, да направите нещо заедно, а вече нямаш този шанс. Поне не на този свят, а не знам дали има друг. Не говоря за вяра - тя ми е доста счупена напоследък, не става дори за изтриване на сълзите. Със сигурност знам, че трябва да живея тук и сега, да казвам каквото мисля и когато го мисля, да се опитвам да правя всичко, което поискам и мога... защото утре може и мен да ме няма.

Memento vivere!

че животът е да се живее с всичките му радости, болки и обръквации...
Радвам се, че си пак тук, Лемъни.
Усмивки за празника днес, а и за идните празници! Делниците ще ги кътаме по джобовете си :)

Благодаря за това: Memento vivere..

Усмих :)