Животът е онова, което ни се случва, докато си правим планове какво да ни се случи. С всички онези мигове, които спират дъха ни. С всичките пропадания или пък възходи. С малките случки, прошепнати думи, разпилените мисли… С усмивката сутрин. Спокойното отпускане вечер в леглото. Тревожното въртене в съня.

Всичко е парченце от пъзела, наречен живот. Това са нещата от живота.

Стереотипи. Вървим напред, затворени в кухи фрази, изречени от някой друг. Описващи неговите неща. В които се опитваме да се припознаем. Да се припокрием някак с натрупаната чужда мъдрост.

Борим се за световен мир и безопасен секс. Обикновено отвоюваме мира с оръжие в ръка, с цената на смъртта на хиляди често невинни жертви. За да избягаме от бича на века, разхвърляме от небето презервативи над Африка. На същото място, където се хвърлят от въздуха пакети с храна и вода.

Търсим душевен баланс. Но с друго оръжие. Вадим тежките думи и лъжем къде сами себе си, къде околните. Думите са мощно оръжие. А някой много болят. Има ли смъртоносни думи? Навярно, онези, които убиват нещо в теб. Затова търсим пристан за душата. А защо просто не й сложим един презерватив? Тогава трябва да стане безопасно да си я носиш спокойно в гърдите.

Искаме да спасим природата. Да остане такава и за децата ни. Затова пък изписваме тонове хартия, направена от същите дървета, които обичаме в зелени плакати, че не ги даваме… Парадокси… спасяваме, унищожавайки. Ходим на митинг в защита на някакъв природен парк и в същото време погазваме три градинки. Разхвърляме празни бутилки и фасове, за да маркираме пътя на протеста.

Искаме да намерим себе си. Най-често като губим целенасочено всичките си ценности. Губейки се по пътя на намирането. Хубаво е когато все пак намериш някой друг в търсенето. И го прегърнеш здраво и не искаш да го пускаш никога.

Работим като луди по 15 часа, за да можем да живеем. Но всъщност излиза, че живеем, за да работим. Работата му е майката. В нея можеш да се скриеш от всички онези неудобни защо и защо. Трупаш опит, победи, печалби… за да се обърнеш един ден и да кажеш, че си на върха, но сам.

Губим малките неща в преследване на големите. Във военната философия може да е важно да спечелиш войната накрая. Но в живота не е така. Защото в живота войната не може да я спечелиш. Никой не излиза жив от живота. Смешно е. Но пък трябва да печелиш всяка мъничка битка. Със себе си. Със страховете си. Да постигаш желанията си. Да изпълваш копнежите си със смисъл. Истински. За онези три неща, които били задължителни в този живот.

Да мечтаеш. За едно невероятно пътуване. На другия край на света. Или към съществените неща, невидими за очите. Но зрими с душата. Да се научиш да обичаш не само себе си. Да се раздадеш заради някой друг. И раздавайки се да останеш цял. Защото давайки, получаваш в замяна топлината на заспиване и обичта на събуждане. Да бъдеш и да имаш. Не трябва да има противоречие между тях. Човек не трябва да се отказва от това „да има”, защото иначе потъпква желанието си „да бъде”.

 

Някакъв такъв трябва да е животът от нещата. Почти като танго. В името на нещата.

Красиво написано. Споделям напълно идеята ти за красотата на малките неща. Според мен те са единствените, които пълнят забързания ни живот със смисъл, но толкова често ние просто ги игнорираме и не им отдаваме значение, забързани след някоя идея-фикс. И така пропускаме цветовете и малките радости, които те ни носят...Усмивката, с която ни даряват...Любовта и топлотата, сърдечността в отношенията...Ето такива ми ти работи....:)
Поздрави за поста!

излезе чудесна реч в Хайд парк :)

Ъм, че това не е ли Хайд парк? Пак съм объркала картите :-Ррр

блицки мисли...

В никакъв случай фразите които изричаш не са кухи.Но как да препозная или преоткрия себе си в тази твоя натрупана мъдрост?Е ми не мога.Пробем ли е това?Е ми не е.Тогава с благодарност заявявам че бях прилежен слушател,притаил дъх на една скамейка в Хайд парк.Желая ти хубав ден.

Даже я имам написана в лексикон от гимназията.....Защото нашия свят е духовен и материален. И не бива да изпадаме в небесно очарование че сме духовни хора, а не материалисти. Защото това е наивно и много жалко. Изглежда жалък някой който е душевно богат , а материално беден. Може да се спори..но това е моето мнение. Някой ако се сеща за онзи скеч в култовото предаване Улицата "Тъпа физиономия в шикозна кола" и "Умна физиономия в скапана кола".Поздрави на всички:)) Да ви е честит новия стар кмет!!!

алилуя:)

живота се случва и обикновено е низ от малки неща по предначертаният път които всеки трябва да извърви за да постигне нещо велико като например да го пренесат с катафалка ролс ройс от точка А до точка Б :) но не ми е за това думата вчера гледах Константин стори ми се прекалено биографичен така и не разбрах за какво съм пратен на земята .....че това за живота останалото си е обикновена куртоазия на думите замърсена природа, хора - пътища атомобили, световен мир , щастие, безопасен секс, маникенки шоколад и Паоло Куельо така ли се пишеше ? изобщо каша - Според мен това да се събудиш е вече щастие което не може да бъде описано, да се събудиш усмихнат е знак които те поставя при хората които обичат, а всичко останало просто се случва и не зависи от теб, просто можеш да имаш само мнение ...

мечтата ми вземи с греха я съживи:)

Мерси за поста :-*

максфън на твоя блог но определено съм го пропуснал в блогрола си за интелектуалци http://jose.blog.bg/viewpost.php?id=127048

Това е Мулен Руж!
Бях в Париж-градът на любовта!Много го обичам
Пламен....,дано се сеща за мен и искам да ми се обади
:)))Любов моя!Веса

винаги ще бъде и още, и още.. безброй неща...
Непознаваем е, малко или много. Но все пак..

Поздрави :)

:) Има едни културни пластове и натрупвания, които от време на време прозират или изпъкват при Теб, ама няма лошо ;) та където ги има, какво като изпъкват?! От "Последо танго в Париж" та до онзи постинг на един американец дето обиколи нета Дж. Карлин ли беше? ;)
А "Ти си пламък. Ти трябва да се разрастваш ежедневно. Пламъкът е ключът на живота."
И който намери любовта - той намира пламъка. :)