Трябва да разкажа това, защото иначе ме задушава…
Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.
Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.
Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.
А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.
Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.
А тя само ме погледна уморено и каза: „Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”
Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.
Трудно ми е да понеса толкова болка.
И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.

От любов се умира, не е задължително да е физически, но ако надскочим света на буквализма, нефизическата, а емоционална смърт е много по-жестока от всичко останало.

Не всеки умира от любов. И не по всеки можеш да умреш от любов. Когато умираш от любов, то е по един-единствен човек, който се е превърнал в твоя свят и вселена завинаги.

Аз съм... умирала...

"Аз съм... умирала. И прекрасното е, че човекът, заради който съм умирала, е успял да ме събере нежно в шепи и да ме изправи отново до себе си. За да продължим да се обичаме..."

Умира се. най-малкото заради желанието да не живеем вече. Отчаянието ни завладява и желаем смъртта си. След време ще съжаляваме за тези свои желания, но...

Това е любов между жени...Така ли да го разбирам...

********

Една загадка на любовта в нежната емоционална женска душа....която ние мъжете едва ли можем да разберем!
Поздравления за постинга!

постинга ти, благодаря ти. Желая ви щастие.

... би казал, че от любов е умрял само Исус.
Всички останали, които уж умират от любов, всъщност умират от егоизъм.

поетично, романтично, човешко, женско.
От любов се умира и се въкръсва, но тя остава. Но когато любовта умре, то тогава и ние сме живи-умрели. Живот без смисъл, щастие, движение. Само оцеляване без цвят и вкус.
Но после идва поникването и пролетта, и красотата, и отново цикълът се завърта. Изпращам ти любов, защото я имам в изобилие и тя никога няма да ми свърши или умре. Поливам си я. С добри думи и вяра

и от мен!

това си е самата истина за любовта........

не ни оставяй в неведение !!!

хората не вярват, че могат да бъдат обичани, тогава ей така другите умират от мъка по тяхното неверие. Да си избере някой с по-добро самочувствие, някой който вярва, че заслужава да бъде щастлив с нея.

нефизическата, а емоционална смърт е много по-жестока от всичко останало
Абсолютно! : )
Прочела си ми мислите..
Възродил те е като феникс от пепелта..
А ако не е този, човек - дали може друг да е..
Или частичка от нас умира...завинаги..

май...май.. :(

и се променяме - за добро или лошо..

започваме празно да гледаме като "нея" и да не ни боли и се молим да срещнем този, от който ще ни заболи

Благодаря ти..че сподели

Какво ще кажеш да забраниш коментарите или от сега нататък да допускаш само моите? :P~

умира се..и още как :Х умира с ебавно..или бързи..от любов се умира най-често,най-лесно..убиват ни близките,и най-много ни боли..
и любовта не убива,ние се убиваме,човека срещу нас ни убива..но любовта е доброто чувство,единственото което ни съживява след като умрем..
*това е от мен,усмивки и звездички :)

умира,а от липсата на такава.Това е правилната формулировка,според мен.

Със здраве

Не може да се умре от любов:) Може да се умре от отчаяние, страх и самосъжаление :)

от един човек свой ИДОЛ, въздигнала го е в сърцето и дълбоко в мислите си по-високо от Бог...а е казано "да нямате други идоли освен Мен"...
...нататък се знае.

че не се умира от любов, а именно от егоизъм, но с една малка вметка. Стремежът да принадлежим, стремежът ни към взаимност, към отдаване, въобще гоненето на ъглите, зад които може би се крие щастието ни, са нещата които истински ни карат да се пристрастим към любовта. Не към конкретния човек, а към чувството, което изпитваме, към начина по който самите ние се възприемаме, станем ли част от нещо.
И когато загубим всичко това поради някаква причина, се намесва егоизма - че искаме отново да се почувстваме по същия начин като преди.
Малко объркано стана...
Иначе много хубав постинг, хареса ми. И аз съм умирала така, но колкото и разрушена да съм била отвътре, надеждата винаги намира начин да разцъфне отново.

Понякога толкова силно обичаме даден човек, че си позволяваме той да се превърне за нас в центъра на вселената, в смисъла на живота ни и да фокусираме този център, слепи за всичко наоколо. После...боли толкова силно, че пак оставаме слепи за света около нас. Съчувствам ти - това е ситуация от която никой не може да те измъкне - можеш да го направиш само ти ако позволиш на времето на изтече покрай теб. Светът обаче е толкова голям и красив и необятен - пълен в толкова много хора - вече повече от 7 милиарда - погледни го през google.earth и си кажи, че не е възможно в тези 7 милиарда да не се намира този (тази) който е твоя съдба. Защото човек може да обича повече от веднъж - сигурна съм в това, за щастие...

но когато любовта си отива - нещо се къса вътре в нас.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.
Хубав е – когато се възправя.
От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.