Постинг
04.03.2009 20:09 -
Нелепости
Автор: lemonpie
Категория: Други
Прочетен: 1637 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 04.03.2009 20:20
Прочетен: 1637 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 04.03.2009 20:20
"...и после умира."
Не знам защо това ми кънти в главата от няколко дни. Всъщност кого лъжа? Знам. Случайно научих, че мой съученик е починал. Миналата година се събирахме, а тогава не знаех, че е за последно. Не ми е бил много близък, почти не сме разменяли думи за толкова години, а некрологът ме втрещи. На тези години очаквам вести за още деца, нови успехи, нов дом, а не дупка от метър на два...
А после се сетих колко хора пресичат пътя ми. Често се изчерпваме бързо и се оказва, че няма какво да си кажем. Или временно ни задържа заедно някакъв интерес, а после приоритетите ни се променят. Сещам се за разни хора, които преди живо се интересуваха дори какъв цвят ми е лака в даден ден, а след време не се сещат да ме питат дори как съм... Панта рей, знам.
Разплаках се на некролога. Няколко сълзи, избликнали да запушат болката или онази дупка в съвестта ми, която се опитваше да крещи колко много бъркаме понякога...
Всички сме се съсредоточили толкова много в собствения си малък свят, че не можем да вдигнем очи. Не правя изключение от това обвинение, защото вече отдавна не зная какво се случва с... този, онзи или другия. Притисната в собствените си бели стени, не ми остават сили да подам ръка, макар че мнозина сигурно имат нужда от помощ, но мълчат. И аз мълча, когато имам нужда от помощ. Доказано е, че говоренето нищо не решава. А на моменти дори влошава нещата. Ако не говорим, си живеем в заблудата, че всичко е наред... до момента, в който вече изобщо не е и няма път назад.
Път... много пътища всъщност.
"... и после умира."
Не знам защо това ми кънти в главата от няколко дни. Всъщност кого лъжа? Знам. Случайно научих, че мой съученик е починал. Миналата година се събирахме, а тогава не знаех, че е за последно. Не ми е бил много близък, почти не сме разменяли думи за толкова години, а некрологът ме втрещи. На тези години очаквам вести за още деца, нови успехи, нов дом, а не дупка от метър на два...
А после се сетих колко хора пресичат пътя ми. Често се изчерпваме бързо и се оказва, че няма какво да си кажем. Или временно ни задържа заедно някакъв интерес, а после приоритетите ни се променят. Сещам се за разни хора, които преди живо се интересуваха дори какъв цвят ми е лака в даден ден, а след време не се сещат да ме питат дори как съм... Панта рей, знам.
Разплаках се на некролога. Няколко сълзи, избликнали да запушат болката или онази дупка в съвестта ми, която се опитваше да крещи колко много бъркаме понякога...
Всички сме се съсредоточили толкова много в собствения си малък свят, че не можем да вдигнем очи. Не правя изключение от това обвинение, защото вече отдавна не зная какво се случва с... този, онзи или другия. Притисната в собствените си бели стени, не ми остават сили да подам ръка, макар че мнозина сигурно имат нужда от помощ, но мълчат. И аз мълча, когато имам нужда от помощ. Доказано е, че говоренето нищо не решава. А на моменти дори влошава нещата. Ако не говорим, си живеем в заблудата, че всичко е наред... до момента, в който вече изобщо не е и няма път назад.
Път... много пътища всъщност.
"... и после умира."
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
